Реквием за един паметник (с твърде много „лирични” отклонения)

Реквием за един паметник

(с твърде много „лирични” отклонения)

          Много хора не са били живи тогава или поне не са били в съзнание в достатъчна степен, когато край  НДК изникна паметникът „1300 г. България”. Затова искам да ви разкажа за това време, пък вие да си прецените сами, какво е било. А какво беше, е трудно да се проумее, защото  буйният социалистически просперитет е почти невъобразим по мащаби... Труднообхватен.

          Забележително е колко са кресливи хвалителите на това мрачно време, но никой от тях, някакси, не се сеща, че шестдневната работна седмица току що бе отменена! Да, драги приятели. До 1980 г. вашите родители или баби и дядовци или още по-натам работеха и в събота. Някога това е било решено от другаря баща на народите Мордухай Джугашвили, по-известен като Сталин, с цел, цитирам: „За да се навакса изпреварващото развитие в икономиката на западния свят”! И така до 80-та... Макар че още по времето на Хрушчов е станало ясно, че да се навакса е невъзможно, защото няколкото хиляди американски завода, построени в СССР няма кой да обновява. И е нямало кой да обновява, не защото съветските хора са били тъпи, а защото е било забранено да променят „военно-временните” им функции. Какво са „военно-временни функции”? Това е когато тракторният завод произвежда танкове, а  локомотивният – самолети и понеже руските танкове и самолети са съвършени,  тракторите и локомотивите не могат да се подобряват. Вагоните, в които се возим в тъй съвременното ни метро са произведени заедно с артилерийски установки и гаубици в село Мытищи край Москва... Сега разбирате, нали? Но да приключвам с първото лирично отклонение! Каква е връзката между СССР и България? Шестдневната работна седмица! Забраната наши заводи да са по-добри от руските, заради което заводът на Рено е заменен от този на Москвич. И окупацията...

          Да де, ама около 1980 г. на хората наваксването им е малко неестествено, защото официално громим всички икономически показатели и редовно петилетката приключва за 4 години!!! Най-големият износител на електрокари за Япония сме и най-големия доставчик на свинска мас за Куба. А наваксването липсва... СО „МАТ” (Стопанско обединение „Международен автомобилен транспорт”) е сред най-големите превозвачи в Европа на чужди стоки и шофьорите им пред комисиите на Държавна сигурност декламират как в Западна Европа спят под мостовете и се хвърлят от прозорците, но в къщи разказват други едни работи... И най-вече носят! И партията казва: „Вече просперираме и ще работите по-малко!” (То и без това вече нищо не работи...) Появиха се и едни вицове как господ сътворил света отново, но за по-кратко - като нас, преизпълнил седемдневката. Отработихме ги в тухларните тези вицове, на ползу роду – демек – без пари! (Пък кому бяха нужни тухли при тези масови панелки, е една друга история...) През това време ние – учениците още наваксвахме с шестдневна учебна седмица! По-изостанали бяхме.

          Та, докато официално просперираме, скритата инфлация дразнеше много населението. Запазени бяха само цените на хляба. Всичко друго поскъпва, уж е по-качествено, но всъщност... Скритата ифлация се извършва чрез продоволствени кризи – нещо изчезва от магазините и след това се появява, но по-„качествено”! Изчезват десертите „Златна есен” и се появяват по-„качествените” „Златолиста есен”! Изчезват шоколадите и се появяват соевите шоколади. (И пак отработени вицове... И пак тухли с неизвестна съдба...) Месо... Мляко... Яйца... Изчезва Пепси и се появява Алтай... Когато изчезна черният пипер, майка ми купи от някъде десетки килограми. След десетина години консумация на същия, когато той най-накрая свърши, установих, че истинският черен пипер е доста по-ароматен и много по-лютив... На фона на това партията-правителство строи огромен монумент, изразяващ нашия просперитет. А хората се чувстваха измамени и в безизходица. Тъпанарско положение.

          На този фон хората по крайните квартали на София, щом зърнеха строежа на паметника по новините, с дълбока омраза го възненавиждаха пред децата си. Тези деца, които един ден щяха да го сринат. Сложиха му обиден прякор, като на почти всичко в страната и съсредоточиха недоволството си върху този изразител на фалшивия просперитет. Усещането за безизходна мизерия, за нищожността на България в съвременния свят, за липсата на переспективи за личностно развитие и за безсмисленост на социалистическото битие ни бе смазало! Никой вече не вярваше на официалните икономически показатели. До съвсем скоро учехме, че България започва от 1944 г., а сега някакви 1300 г.!?! Хан Аспарух пред лайпцигския герой. Шах с пешка...

          А паметникът бе чудно красив и монументално лекокрил! Почти невероятно е, че по време на вандалстващия материализъм на социалистическия реализъм е възможно да изникне до голяма степен абстрактен колос, съчетаващ геометрични фигури, мрачни склуптури в основата и ведри крилати жита на върха с изкривени човешки силуети. Да включи текстове, различни от пропагандата и да внедри чугунени отливки сред гранитни плочи. Този крясък на диверсионния модернизъм нямаше начин да не дразни. От стърчащите обелиски, развятите картечници и гранати, облите форми на царски коне и укротено-сексуалните дамски извивки (Които, между впрочем, още си седят по местата!), да те хвърлят на острите ръбове на абстракционизма неподготвен – не е преживяване за всеки! Още по-малко за леяра в Кремиковци, чиновника-доносник в безсмислените служби на репресивния апарат или инженера-счетоводител на затъналата механистична индустриализация.

          Сред децата,  играещи по детските площадки из панелните комплекси се говореше непрекъснато колко грозен бил паметникът. Мнозина дори не бяха го виждали. Този паметник успя да съсредоточи омразата към абсурдната невъзможност официалният ни строй да произведе работеща икономика и най-вече достойно битие за гражданите си. Дори в София – фасадата на социалистическия „успех”, мечтата на всеки провинциалист да се вгради и вкопчи, усещането за деградация на бита бе осезаемо. Демографската криза, поради същите причини отдавна бе започнала. Георги Марков – първият й публичен оповестител, вече бе мъртъв. Умъртвен.

          Необикновено светъл, въпреки мрачните си фигури, които бяха по-ниско до наблюдателя бе новият паметник. И необикновено чист. Полираният до огледалност гранит галеше като кадифе. Говоря за допира му, защото, за разлика от много други паметници, до „1300 г. България” достъпът бе свободен! Притчата за изначалното му разпадане е само онзи спомен за разпадащото ни се битие. В основана на паметника се слизаше и там – в обляната от светлина огледална чистота можеше да си седнеш да си пиеш биричката, да разглеждаш красиви абстрактни фрески под огромната бетонна козирка над теб и да четеш възрожденски стихове. Дори по ъглите нямаше прах и не миришеше така, както миришеше на повечето обществени места по време на зрелия социализъм... Дори без камери, тази архитектура те подтикваше към нормално поведение и отваряше сетивата за красивото. Долу рядко слизаха милиционери, а когато го правеха не раздаваха удари с палки, като на Попа, по рок-концертите и из парковете. Дори когато си държахме бирите. Чудно място! Преобразяващо.

          Как този паметник, при тези си параметри не е станал поредната клоака? Съвсем близо до него, в едно подземие, бе построена първата хигиенична, безплатна обществена тоалетна в България. За пръв път сапунът не бе вързан в марля за чугунен чучур. Топла вода, ароматни сапуни, полиран гранит и фаянс, огромни огледала и постоянен персонал, който да се грижи за хигиената за пръв път можеше да се види и ни дивеше! Много даде това място за личната ми хигиена, докато бях напуснал родната стряха, защото майка ми купи от Пирот обувки, а не музикални плочи!!! (Ромика и Балкантон иначе бяха в топ-производителите на Балканите...) Този стандарт на тоалетна още не могат да настигнат дори луксозни заведения! Не случайно един чешки художник ни го подсказа, там с една инсталация... Когато не се налага да търсиш скатан ъгъл в повсеместната клоака, това може да те възпита много повече от всяка забрана! Това място, сякаш, няма кой да си го спомни днес. Мнозина жители на клоаката някак не смееха и да влизат там!!! Страх. От нормалното.

          Да се мрази всичко бетонно и гигантско вече бе станало национален спорт за българския „проспериращ” пролетариат. Ние не сме прост народ (Както квичат днес елитаристично настроените неспособници и безпросветници.) и много хора живееха със съзнанието, че издържат един държавен апарат, който е безсмислен и отмиращ. В този апарат също имаше умни хора, които вече знаеха, че всичко е пред окончателния си разпад. И че хеви метълът, който вписваха по медицинските диагнози, им е последният проблем... Как да не мразиш извисените чугунени жита пред блесналия взор на колосалния труженик, впрегнал усилия за нищото, което предстоеше? За това го мразеха този паметник!

          Не мислете обаче, че отношението към този паметник е някакъв прецедент! Когато по време на настъпващата демокрация пешеходната алея покрай канала на бул. Евлоги и Христо Георгиеви бе превърната в открита галерия на съвременни склуптури, една „фашистка” (Как обичам тази звучна дума!!!) телевизия, преди още да се нарои, направи предаване за този „ужасяващ кич”. Столична община си прибра съвременните произведения, някои от които – забележителни. Може и да ги е натрошила за филц, както се е случило със старата Плиска... Ами тоновете помия, които се изляха върху статуята „Света София”? Даже мастити интелектуалци ни обясняваха от телевизора, че това бил съвременен Истукан!?! На масовия наблюдател са му понятни разгърнатите вождове, величествените обелиски, прославянето на битки и цицорестата халтура, но защо нещо трябва да бъде красиво без други функции не му е ясно. Невнятност.

          Много хора трябва да разберат и приемат, че е възможно да не разбират от изкуство! Това никога не е било задължително за никого. Да размахваш личните си естетически недоволства от позицията на колекционер на магнитчета-сувенири, цигарени кутии и шишета от уиски, е несъстоятелно и доволно смешно. Хора, на които мазилката в коридора им е по-скъпа от висящата на стената в хола хартиена репродукция от гоблен на някоя класическа картина, просто нямат капацитета да харесват изкуство. (Ако въобще виси нещо повече от часовник с кукувичка там, на стената...) Отнето им е било отдавна. Безвъзвратно.

          Пламенното лявоидиотство, което е готово да твори социалистически реализъм от тежкоповдигащи кранове в името на една руина е същото, което по времето, когато лявоидиотстването бе държавна политика, възненавидя паметника „1300 г. България”! Това са същите хора и техните деца, които се дивяха на няколкото тежкотоварни крана в София, внесени от Чехия и Унгария по времето, когато масово никнеха руините на техните домове. Те винаги ще ценят кранове. И винаги ще мразят изкуство. Дори да го защитават! Винаги.

          А ние, драги приятели, загубихме един красив паметник. Натоварен от своето време и трупаната десетилетия омраза, той рухна постепенно не заради естетическите си качества и не заради качеството на изпълнението си. И преди да се радваме на поредната разруха, бих ви помолил: Харесайте някой паметник! Харесайте нещо красиво, заради едната му красота! Влезте поне веднъж в комерсиална галерия и си кажете за някое произведение „Това бих си го сложил в къщи.”! И заведете и децата си там! Научете ги да харесват! Да се мрази е лесно и те ще се научат да мразят още пред блока. Защото, докато мазилката е култ в нашето битие и други паметници ще рухват. Дори не толкова мразени.

2017.07