Колко прост народ сме или Де е велика България

Колко прост народ сме

или

Де е велика България

          Социалните вълнения в България, ако не друго, доведоха до едно свободно циркулиране на недоволство от различни несправедливости. Покрай реалните проблеми на обществото запаразитираха и всякакви философски и не толкова идеалистични влечения и уклони. Инерцията на свободното недоволстване извика ескалиращо хвърляне в публичното пространство на всичко това, което сме премълчавали през годините, а също и на неща, които са плод на лични социални патии. Повече във виртуалното и по-малко в реалното простраство, бяха сформирани всякакви групи по интереси: За спасение на България; Против безобразията в България; Против олигархията и монополите; За смяна на системата; Против политическата класа; Бой с манара пу думатиту и т. н. и т. н.  Голямото разочарование от събитията започна да се изражда от „Сами сме си виновни.“ до „Много прост народ сме българите!“. Писането на предложения и решения стана обратнопропорционално на свършената работа. Това, че различните групи се борят за различни неща е нормално, но често вътре в групите възникват противоречия, чиито единствен отговор си остава: „Прости сте и това е...“.

          Един натуралистичен непознат (Казвам „натуралистичен“, защото трудно бих насилил клавиатурата за „симпатичен“.), чалга почитател, след като ми даде да разбера, че разсъждавам идиотски, добави че всички ние... Тук следваше стройно разсъждение, включващо задници, вазелин и месечина. Поради естетически съображения няма да пресъздавам този празник на копролалията! После се оказа, че и такива хора създават част от нашия уют, но за това – после.

          Много хора си мислят, че българинът се спасява поединично и никаква беда не е в състояние да ни обедини. Но има неща, които обединяват всички групи, протести и партии... Това е чувството за елитарност, съзнанието за безпогрешност и сигурността в овчедушието на другия!

          Наскоро мой приятел, със сигурност интелектуалец и приятна личност с чувство за хумор, след поредното разочарование, проведе следния диалог с мен в социалната мрежа:

-Всички българи са много прост народ!

-Е защо „псуваш“ майка си и баща си?

-А, не! Аз псувам вашите! Моите са си нормални.

-Да взема да се развеселя ли???

-[Последва блокиране на общуването ни...]

Известно е, че нас българите ни мразят всички съседни народи. Колкото

по-тясно сме свързани исторически и генетически, толкова повече ни мразят. Но не съм срещал по-голяма омраза към българите от тази, в самата България! Тази елитаристична поза на омраза към българите се допълва от мазохистичното желание да си присвоим за национални всички лоши черти и да въздигнем световните порочни практики в български патент. Предателството, овчедушието, мързелът и самата глупост редовно се изтъкват като основния ни национален багаж. Корупцията, олигархизмът, нерационалността (какво говоря - антирационалността) и абсурда никъде не са в такива чудовищни размери, като у нас. Основна проява на патриотизъм е изнамирането на най-уродливото и прехвърлянето му върху сънародника. (Не, не върху себе си...)

Неотдавна бях в Германия. Там ми казаха, че не са виждали човек, да върши толкова много работи едновременно и да се справя със всички. Не се справих със всичко, но ми го казаха. После започнах да се справям. Минавайки през Франция, ме питаха много ли съм чел за тяхната кухня, че имам толкова изтънчен вкус? Не, че направих нещо повече от пресушаването на дузини бутилки шампанско и дегустацията на всяко неизвестно за мен ястие. После си избрах любимите. Тук всеки румънец ще отбележи какъв беден циганин съм, а всеки сърбин – колко съм мързелив и некадърен и как сме останали една шепа хора в нещастната ни държава, която де факто се е разпаднала! Македонецът ще ми обясни как нямам националност, език и култура, докато гъркът – какъв недисциплиниран селянин и пияница съм. Усмихнат турчин ще ме поздрави, че съм много готин пич, обаче някакси нечистоплътен и че не съм сигурен кой ми е майчиния език... Но нашенецът в България!?! Страници и дни ще бъдат погълнати от характеризирането на моето падение! А приятелите ми мило, но категорично ще отбележат, че просто съм тъп! Е, понякога не в лице.

Най-голямата българска общност извън пределите на страната се намира в Чикаго, САЩ. Там хората с блеснал поглед слушат личните ти впечатления от

родината. Питат те може ли да направиш някаква изява, за да те отразят в българския вестник там и да зарадваш всички? Пуснах им моя музика... Това са звуци, които родната ми майка, до самата си кончина, смяташе за тежка придобита моя малформация и безнадеждно чакаше заболяването да отшуми! Там хората ме погледнаха лъчезарно и казаха:

- А, и тук има такива стилове. Не знаехме, че някой прави подобни неща и в България! Честно ти казваме – нашенското наистина някак е по-добро! Има смисъл и живот в него. Тука всичко е агресивно и бездушно.

Само едно ще ви кажа: Там въобще не е България...

Едно българско момиче, приятен събеседник и със сигурност умница, е добре де – чувството за хумор не й е силата, ми писа от Франция. Не одобряваше редовната ми локация на Орлов мост, при наличието на толкова много заведения и изразяваше съмнения в стойностността на „забавленията“ ми.

- Изборите протекоха сравнително нормално. Казаха го и международните наблюдатели! – срази ме тя.

- Аз ходя на Орлов мост с още 100 или 600 човека, за да представлявам теб и всички останали, които са се отчаяли от простотиите или просто не смеят да се откъснат от работата си! – гордо и неразумно пуснах памфлет.

- Ако имаше нужда щях да се представлявам сама. – Безпогрешно и окончателно бях закован. Макар че Париж не е като село Ноевци – да си имат Орлов мост...

Независимо от подбудите си, всички ние, които протестираме, не храним надеждите на Ботев и Левски... Когато крещим „Елате със нас! Протестът е за вас!“, ние всъщност не очакваме да станем повече! Ние представляваме когото трябва и когото не трябва. Ние сме уличният парламент. Мразим всичко и всички. И понеже не ни плащат, с никого не бихме се съгласили по какъвто и да е въпрос! Никога не бихме направили коалиция!

Неволно се замислих за стойността на забавленията си. Логично бе така, както представлявах българите, някой да представлява и мен за известно време. Макар да ми е непосилно да плащам тока, мисля да замръзя във фризера наличните си хранителни запаси, да включа автоматичното осветление и храноподаване на рибките, да активирам алармата на апартамента и да стартирам лятото. Макар да съм много беден, мисля да си избера някое от околните четири – пет морета и да отида там. Там по кръчмите ще мърморят зад гърба ми, докато леда е свършил и поръчката се бави. Ще ме сръчкват по пътеката към плажа. Ще спират музиката, която харесвам и ще гърми друга някаква. Приятели гръмко ще се смеят и ще викат: „Голям си кретен!“ Хазяйката тайно нощем ще изключва бойлера. Жената поне веднъж ще отбележи, че съм долен коцкар. И ще ми се случат още много непредсказуеми инциденти. Но аз ще се чувствам прекрасно, защото докато ме мразят, ще знам че има нещо значимо у мен и че съм си у нас! Ще знам, че няма как да причинят дискомфорт и на мен и на реалистичния ми непознат едновременно! Без да щат, ще ми угодят в един момент – нали и него ще притеснят някак? И ще почувствам онази всеобща любов към всички българи и всичко родно.

Ако забележите на Орлов мост самотен протестиращ, не го смятайте за отчаян, прост оптимист! Той представлява милиони, които никога не биха застанали един до друг. Пък и винаги може да ви замести! За всичко. И може да е навсякъде във Велика България – там, където ни мразят.

15.06.2013

София