Софийските метъл гали от началото на милениума

 

Изображение, публикувано от Didier Marcat

Софийските метъл гали от началото на милениума

Въведение

          Лятото на 2000 г. из метъл обществото в София плъзна мълвата, че кино-продукция търси статисти с дълги коси и обещава добро заплащане. Заплащането бе по-добро от нормалното за тогава, така че много хора от братството си взехме отпуск и се гмурнахме в кино индустрията. Оказа се, че ние ще бъдем галските войни на известния от историята главатар Версенжеторикс! Занимание – достойно метълистко и предразполагащо към съпреживяване.

          А ето каква бе официалната информация по това време: Историческата суперпродукция на режисьора и продуцент Жак Дорфман е едно от основните събития у нас миналото лято.

          Във филма играят звездите Кристоф Ламбер, Макс фон Сюдов, Клаус Мария Брандауер и топмоделът Инес Састре. Партнират им цяла рота от най-добрите наши актьори - Стефан Данаилов, Цветана Манева, Джоко Росич, Руси Чанев, Валентин Ганев, Васил Михайлов. В масовките участва и българската армия. С бюджет от 15 милиона долара, "Версенжеторикс" е най-скъпата продукция, снимана на българска земя.

          Работата по "Версенжеторикс" в България продължи 4 месеца. Филмът за царя на Арверн, който се противопоставя на Юлий Цезар и римските легиони през I век преди Христа, е първият от трилогия за френската идентичност, заяви Жак Дорфман. Той вече се е заел с написването на сценария за втория филм.

          Ролята на галския цар е поверена на "шотландския боец" Ламбер, а австриецът Клаус Мария Брандауер се е превъплътил в Юлий Цезар.

          Филмът "Версенжеторикс" е копродукция на Франция и Канада, а негов дистрибутор в целия свят е Те Еф 1 Интернешънъл.

          Частите с метъл масовки се снимаха на различни дестинации в полите на Витоша. Когато отивахме на терен, изключително внимателни и акуратни реквизиторки от българска страна ни обличаха в подходящите за войни дрехи и ни снабдяваха с необходимите атрибути. Масовката не бе като в „Аспарух”, но имаше едно 60 – 70 метъли, плюс допълнително дами от нашите среди, както и други статисти... За римските кохорти нямаше изискване за дълги коси, така че много наши късокосмести събратя се смесваха с други статисти там. Сериозна представителна извадка на софийското метъл общество работеше и се забавляваше около тази продукция, което правеше заниманието приятно и вдъхновяващо.

Трупове, дим и горящи автомобилни гуми

          Една от най-важните сцени, според режисьора, бе снимането на избитата армия на Версинжеторикс, така че, нашата работа започна с това да играем много добре екипирани трупове. Сред рахвърляните ни оръжия на една поляна всички трябваше да налягаме в естествени за битка пози и да не мърдаме!

          Тук е моментът, в който трябва да спомена, че „великият” режисьор и продуцент се оказа всъщност телевизионен оператор, който за пръв път снимаше мащабна кино-продукция... И така, той се разхождаше между нас – труповете и ни наместваше да сме „по-естествени”... Представата на режисьора за естествената смърт бе, че всички трябва да сме умрели много близо до състоянието на шпагат! И така, той ни разчекваше, след което крещеше на френски да сме по-отпуснати по трупешки. След него преводачка, наподобяваща артикулацията му ни крещеше пак същото на български. Отпускайки се, шпагатите се позатваряха. Режисьорът пак минаваше да ни доразчекне... И така, докато явно достигнахме да някаква приемлива балансирана комбинация от отпуснати шпагати! След това се даваше сигнал за пускане на димки. Щом димът ни застелеше, се чуваше пронизително:

          -Е, аксион!

          Това бе мигът, от който насетне не трябваше да мърдаме, не трябваше да дишаме, трябваше да държим шпагатите и същевременно да сме мъртвешки отпуснати! Тогава камерите, закрепени на съответните приспособления и движещи се по релси между „труповете” минаваха ниско над нас, почти облизвайки носовете на тези, които са с по-галски физиономии или тиловете на онези, които имат твърде балканско излъчване.

          Но режисьорът не беше доволен, защото димът бил твърде бял и му провалял тази тъй важна сцена! През доволно дългата пауза екипите донесоха автомобилни гуми и ги разположиха около цялото бойно поле, осеяно с трупове. Описаната по-горе операция се повтаряше, но първо с помощта на бензин запалиха гумите!!! Активираха и димките...

          -Е, аксион!

          Докато подготвяхме други дубли, гумите просто си горяха, от което смрадта ставаше все по-непоносима, а пейзажът все повече напомняше „Лудият Макс”, а не античност/средновековие. При угасването на някоя гума се палеше нова. В следствие на това, някои от труповете взека да прокашлят от време на време... Национален парк, природа, безопасен труд – всичко потъна в онези лелеяни 15 млн. $! Димът ставаше достатъчно сивкав за режисьора и така за няколко дена ние се обучихме да играем перфектни трупове при всякакви условия! Нещо, което щеше да ни свърши работа по-нататък още в тази продукция...

          Апропо, после ми е правило впечатление и в други филми, че труповете са необикновено разкекерчени!?! Драги режисьори, уверявам ви, че войните и въобще мъжете изключително рядко умират на шпагат, независимо от обстоятелствата около смъртта им!

Галският безредов поход на българската армия

          Може да ви е направило впечатление още от официалния анонс в началото, че в продукцията е взела участие и Българската армия! След горящите гуми аз веднага си представих как хеликоптери Ми-24 стоварват братски гали на бойното поле, подобно на неоготическите романи от началото на XX в., породени от намесата на Великобритания в арабските войни, за да стане възможна тази невероятна галска победа!!! Реалността се оказа доста по-прозаична и даже сюрреалистична.

          Трябваше да произведем похода на галските войни в една масовка, която изискваше по-дълбок план на кадъра. Дигиталната обработка бе още в дървения си период, поради което бе по-евтино да се включи армията!

          Важното бе, както ни обясниха от екипа, че нямаме боен ред, но сме решителни и настъпваме. Два съвременни туристически автобуса ни докараха до походното поле. Ние слязохме в ранната утрин и автобусите тихо и грациозно си заминаха. За около два часа бяхме приведени в перфектното галско бойно облекло и с галски прически, чиято основна характеристика бе, на тези които бяхме сресани на път, да им се заличи пътя. Докато доволно се оглеждахме в бойното си облекло и с оръжията си, някъде от ниското се разнесе адският рев на двигател. Не мога да сбъркам този звук, защото като дете баба ми ме водеше на Витоша и аз често се опирах на капака на двигателя на автобусите „Чавдар”, които сякаш се измъчваха, пъплейки по планинския път. Стар „Чавдар”, боядисан в матово зелено срамежливо, но с рев, се подаде от завоя, кихна няколко пъти, спря и изсъска пронизително с пневматиката на отварящите се врати. Отвътре, плътно наблъскана тълра от военослужещи, облечени в така наречените „въшкарници” – груба вълнена материя с кафяв тон, започнаха бавно да слизат. Съставът на частта бе изцяло от ромски представители. Нашето подкрепление бе последният набор на Строителни войски! Момчетата без строй се отправиха към реквизитните помещения.

          Когато подкреплението се върна, всички ахнахме от почуда. Направо върху така споменатите униформи, новите колеги бяха навързани с парцалчета с неутрални цветове. На всички тях бяха поставени ярко руси дългокоси перуки от изкуствена материя, които лъщяха неестествено на изгрялото слънце. Сюрреалистично чувство ни обзе, когато двете съюзни армии ни наредиха едно до друга: ние, издокараните статисти по-близо до камерата и смуглите момчета в ярко-руси перуки до нас! Пуснаха димките.

          - Е, аксион! - И тръгнахме решителни!

          Винаги съм си мислил, че тази абсурдна сцена няма как да не развесели всички зрители после. Във филма се оказа, че изглеждаме съвършено хомогенна галска армия, без никакви съществени разлики между преминаващите съвсем пред камерите и братята им от дъното на сцената! Това бе приносът на Българската армия към галския подвиг.

Кокошки и изкусителна женска плът

          В деня, когато трябваше да отбием римското нападение, галската войска бе около крепостните стени на селището, а момичетата бяха залостени вътре в крепостта. Още докато ни обличаха подобаващо, забелязахме, че дамите ни са привиквани една по една в режисьорския отсек. Питахме ги какво става, но никоя нищо не ни каза. Боят предстоеше, но първо римляните в строги тестудо-формации наближаваха стените и римският ред трябваше да бъде нарушен по някакъв начин! Ние - галите си почивахме отстрани, докато снимаха настъпващита римляни.

          От ръба на крепостта трябваше да бъдат хвърлени кокошки, които да примамят гладните, по сценарий, римляни, да ги ловят и така да нарушат бойната си формация. Освен че беше изненада за нас, очевидно и римската войска не бе предупредена, когато кокошките бяха хвърлени от момичета, голи до кръста. Бойната им формация се разпадна толкова естествено и хаотично, колкото никой артист не би могъл да изиграе! А кокошките се разбягаха неуловени из полето... Бившият им собственик, комуто беше заплатено за този реквизит, хукна за да добие отново загубеното и останало безпризорно имане...

          Един от зевзеците в галската група предложи:

          - Айде сега, извън сценария, да ги нападнем и верно да ги спукаме от бой!?!

          Всички се смяхме, но пожалихме римският легион, заради събратята метъли, служещи там. Битката снимахме отделно по-късно в контролирана среда. Макар че, историята помни и една извънрежисьорска схватка между метъл-гали и фитнес-римляни над Рударци, която умножи реквизитната гардеробиерна по две, за да има за всяка от армиите!!!

Изображение, разпространявано в социалните мрежи

Ла Кремона на Уиндзър в нощта на Калашников

          Преди да ни откарат с автобуси до снимачните площадки, обикновено се събирахме в някой от подвитошките квартали, откъдето ни извозваха. Повечето от нас стигахме до там с градския транспорт. Имаше един пич от статистите, който живееше в един от тези квартали. Афиширащ се като фен на MANOWAR и AC/DC, той носеше киченце до под ушите, което кокетно развяваше в случаите, когато естетиката изискваше това. Желанието на въпросния момък бе да направи впечатление на дамите, много от които без съмнение бяха повече от атрактивни. Нашият човек непрекъснато говореше, че живее в полите на Витоша, както и за BMW-то си пред тях и подчертаваше как не пътува с транспорт. Резултатът от тези „задълбочени” разговори бе, че дамите първо обръщаха гръб, а по-късно, поради несекващата тирада, се преместваха! Така постепенно момчето изпадна в униние, позатвори се и най-подир млъкна съвсем.

          Дойде навечерието, когато трябваше да снимаме галското празненство след единствената победа на Версенжеторикс, в специално изграденото селище с крепостни стени. Преди да ни качат по автобусите, ние на групички водехме различни разговори... По-бруталните металисти вече ни бе помела doom metal вълната на MY DYING BRIDE и TIAMAT и ние очаквахме следващата сензация след „Turn Loose The Swans” и ”Wildhoney”. И тя сякаш се подаде от ъгъла, олицетворена в току що излезлия албум „Elodia” на gothic пионерите LACRIMOSA. С небезизвестен мой приятел и музикант от сцената, задълбочено обсъждахме творбата, привличайки много събеседници в дискусията си. Момичетата също се вълнуваха от темата и доколкото някои още не го бяха слушали, проявяваха ентусиазиран интерес към разговора.

          Нашият посърнал герой, с когото ви запознах по-рано, като видя, че нещо е в състояние все пак да привлече вниманието на дамите, скромно се приближи до нас и взе да слуша обсъжданията. Вече цялата тайфа, качена в рейса продължи този приятен за мнозина разговор и обучителен за поне едного. Момъка с кичето, BMW-то и MANOWAR се престраши и пожела да чуе касетата, която носех. Ползвайки уокмена си, не пропусна да отбележи каква мощна система има в колата, с която би чул много по-качествено музиката, но и така ставало... Поради приглушеното осветление, обложката не се виждаше добре и пичът попита:

          - Коя е групата?

          - Lacrimosa.

          - Ще ми дадеш ли да си я запиша тая касета?

          - Е, за какво ще си я презаписваш, като можеш да си я купиш? Има я в Уизърд! – Отвърнах аз, леко раздразнен от непрекъснатите фалшиви демонстрации на заможност у младежа и, разбира се, прикривайки нежеланието си да се разделям с касетата си.

          - Ааам, да! Ще си я взема. – Отвърна той и си сложи отново слушалките.

          Появи се и приятел на нашият герой, който го потупа свойски по гърба и му кресна в ухото:

          - Какво слушаш, бе?

          Човекът, обсебил касетата ми, се обърна, разпервайки маниерно ръце, раклати кичето си като израз на превъзходство и непреходен чар и след кратко мълчание авторитетно заяви:

          - Ла Кремона на Уиндзър, копеле! Слушáл ли си ги, а?

          Тук двамата спътници, които започнахме дискусията избухнахме в буен смях и добре, че пичът беше със слушалки, а събеседникът му не разбра на какво се смеем.

*  *  *

          Селището на галите бе приказно красиво, а нощният мрак го правеше съвсем вълшебно. Малки френски двуетажни и едноетажни къщички с градоред обикаляха площад, където се въртяха чевермета под които газови горелки бълваха огън изпод мокри букови цепеници. На застлана със слама кал, бяха разположени маси с кáлени съдове. Аз се бях подготвил за нощни снимки, смотавайки контрабандно под галските си дрипи едно шише гръцка метакса. Посъветвах приятеля ми музикант да си избере от съдовете здрава чаша с глазура отвътре, като сторих същото за себе си. Задачата ни, все пак, бе да се веселим!?!

          Френският екип ни инструктира не особено подробно как се веселят галите. Трабваше весело да подскачаме, понякога сами, понякога в редици и на площада да има буйна суматоха. Не знам кой консултант бе извършил това кощунство, но френският екип бе убеден, че софийската металургия може да се забавлява истински само на „Калашников” на Горан Брегович!!! И така снимките бавно и полека започнаха да се превръщат в някакъв кошмар. (Още не ни и хрумваше, че някой може да заведе RAMMSTEIN на чалга парти...) Свъсени гали троснато подскачаха, попръжнювайки гневно. Сред тях в паузите бродеха консултанти с преводачи да ги молят да са по-усмихнати и щастливи... Обяснихме на преводачите какъв е проблемът, но те дори не посмяха да повдигнат въпроса пред снимачния екип. Някой вече бе решил! На озвучаването бе предоставено парчето за „радост” и трябваше да се работи!

          Благодарение на моята метакса и на нашия герой с BMW-то, двама статисти изиграха радостната си роля изключително професионално! Помежду няколкото десетки преслушвания на чалгата, водехме само един разговор:

          - Ла Кремона на Уиндзър!

          - Пхахахахаха...

*  *  *

          Нощните снимки обикновено не траеха дълго. Щом изпълнехме задачата с необходимото качество, акуратно ни групираха по квартали и ни извозваха с таксита от снимачната площадка. В нощта на Калашников, въздесъщият режисьор бе пратил заместник, който не искаше да пропилява нашия талант в нехайство!!! Дълго се веселихме тази нощ...

          Докато ние танцувахме и се смеехме, в една от двуетажните къщи в дъното на площада, в светещия прозорец трябваше да се целува любовна двойка! Радостта и танцът ги бяхме предобрили, но заместник-режисьорът твърдеше, че именно този силует на двойка не е достатъчно реалистичен. Въпреки че, статистите, влезли в ролята бяха близки и в реалния живот, ние танцувахме до изнемога, уж заради твърде хладните им чувства... След като двойката го докара до публичен трейлър на филм за ограничена аудитория, а слънцето започна да хвърля първа зарева, шеф-диригент на калашникядата каза, че е задоволен! Служебният автобус безмилостно ни захвърли на произвола на градския транспорт. А аз морно се заклащах в ранната утрин, след прилично количество алкохол...

          По-късно, когато гледахме филма, специално обърнах внимание на тази тъй важна сцена и така старателно изпипания детайл от галското любовно битие! Светещият прозорец бе просто точка в дъното на екрана.

И пак трупове

          Кратките мигове на боен триумф бяха разредени от изнурителни дни на трупно лежане!!! Основната функция на масовката бе да е измряла. Въпреки това, около нас се вихреше „Е, аксион”...

          И така, пак лежахме под парещото слънце, за да се изредят около нас всички главатари и царе в своята си мъка по поразената армия. Този път бяхме измрели, заедно с конете. Изключителният професионализъм на българските каскадьори включваше и уникалната им работа и дресировка на коне! Конете лежаха между нас, без да помръдват а „мъртвите” им ездачи нежно ги потупваха по специален начин, докато траеше сцената. Всичко беше под контрол, докато един от френските артисти не импровизира в мъката си, нанасяйки удари на забитите из полето копия и надавайки рев на страдание. „Мъртвите” коне наскачаха и само майсторството на дресировчиците предпази нас – останалите трупове от сериозни наранявания! След кратък буен скандал, биде уточнено, че всяко действие на артистите трябва да е известно на българския екип, ако искаме всички да се приберем без наранявания от коне или не само...

          Интересното бе, че самият Версенжиторикс никога не се появи по време на така старателно подготвяните масовки!?! Кадрите, в които имаше реплики се снимаха два пъти – един път на френски език и един път на английски. Още преди края на снимките стана изветно, че американският разпространител на продукцията е бракувал филма...

 *  *  *

          За сметка на едноименния на филма вожд, с мъката си ни удостои един от галските царе – в ролята Стефан Данаилов. Повечето сцени с трупове се проиграваха веднъж без да се снима, за да види режисьорът как въобще стоят нещата, преди да реши, че има смисъл да се включат и камерите. В следствие на тази работна постановка, ние първо проигравахме сцената с Мастера. Понеже знаехме, че правим само суха тренировка „труповете” с любопитни погледи следяха играта на актьора:

          Облечен в царска пелерина от кожи и скъпи платове, неописуема мъка се четеше по лицето на Стефан Данаилов. Той ни оглеждаше като че бяхме тленните останки на собствените му роднини. Носеше карникс – древна тръба, използвана за бойни и тържествени церемонии. Реквизитното копие представляваше груба месингова отливка с перископична форма, инкрустирана с орнаменти и завършваща в горната си част с глава на змей. Самата отливка бе доста груба и там, където бе мундщукът, имаше изпъкнал остър ръб. Френските артисти „свиреха” на боядисаните в златен бронз карникси само бутафорно. Нашият артист бавно допря инструмента до устните си, увиснали в гримаса на страдание. Дълбок нисък звук се разнесе от карникса! Вярвам, че не само мен ме побиха тръпки! Усещането че присъстваш на повече от 3D кино бе осезаемо. Вероятно и за Мастера е било сюрреалистична гледка, всички трупове около него да мигат в почуда от внушението, което той постигаше в една толкова простичка сцена! Ръцете на царя увиснаха в безпомощност. Карниксът клюмна заедно с тях. Потъмнялото му лице се сведе към земята и от устните му ясно се отрони:

          - Еееех, пичове!!! `Що измряхте, бе?

Въпросният инструмент Карникс

          Сякаш невидим великан започна да тупа поляната, на която лежахме. Смехът караше телата ни да се тресат в неудържими спазми, независимо дали лежим по корем или по гръб. Заради съзнанието, че правим суха тренировка, всички се отпуснаха в забавлението. Пронизителни френски писъци се разнесоха от посоката на камерата. Преводачката се опита да наподоби режисьорския фалцет:

          - Никой да не помръдва! Вие сте умрели!?! Снимаме филм!!!

          Когато вече наистина снимахме сцената, всичко мина съвършено гладко, под уплашения поглед на оператора-продуцент, който не проумяваше какво се беше случило на репетицията...

Предпремиерата

          В началото на март месец 2001 г. имаше предпремиерна прожекция на филма „Версенжеторикс” в Дома на киното, покани за която бяха предоставени на желаещите от масовката. И така, самоорганизирана група наковани металисти попаднахме сред отбраната публика на кино-дейци, кино-критици и лица, имащи отношени към случващото се в българското кино, защото филмът, все пак, бе изцяло сниман у нас и повечето хора, заети в него, представляваха потенциала на кинопроизводството ни. Докато участвахме в масовките, хора от екипа имаха добрината да ни разказват сюжетната линия и смисъла на това, което правехме, така че и ние бяхме запознати ценители на продукцията в детайли.

          Ние бяхме запознати ценители на сюжетната линия, но филмът, който наблюдавахме, течеше като несвързан колаж от сцени, които незапознат зрител едва ли можеше да сглоби в смислена картина! Особено фрапиращ бе моментът, когато най-мъдрият друид трябваше да жертва живота си, за да прелее сили у Версенжиторикс и да поеме саможертвата за лъжовната си клетва пред враговете. Във филма, изведнъж, просто заклаха друид на възрастта на трима друиди от времето на античността, между сцените с трупове и дворцови интриги... Кристоф Ламбер, непостижимо сам, размахваше копие и меч на фона на небето, даваше заповеди и окуражаваше невидимите си войски. Въпреки масовките, главният герой бе някак самотен. След това самотно се отдалечаваше с коня си по посока на някоя одимена горичка, сниман в гръб.

          Щом се зададеше сцена с трупове, лявата част от салона, където бяхме всички ние, нервно се надигаше, взирайки се в лицата, лежащи по поляните!!! Тежка маска от сивкав дим, като река, криеше умело чертите в кадър. Имах чувството, че всеки момент тежката димна завеса ще бъде разритана от танцуващите ERUPTION, за да се превърне в клип от Златния Орфей, които да разпръснe загадката над нашите, без съмнение, талантливи и красиви личности... Всичко, което знаехме, че се случва с героите, бе зад кадър и ние си го представяхме. И така до момента, в който филмът просто свърши! Древният Рим с цезаровите легиони бе просто една подвитошка поляна с черен път, наръсен със слама, за да не се виждат автомобилните коловози и две редички римски войни, между които в гръб се отдалечаваше плененият Версенжиторикс, зад коня на Цезар!

          Никога не бях присъствал на премиера, на която след края на прожекцията и при светването на лампите да бъде гробна тишина! И критици и метъли седяхме застинали с полузяпнали физиономии, гледащи бялото пано неразбиращо. На подиума пред екрана, иззад една от страничните завеси, се подадоха трима човека от българския екип. Когато първият от тях ни видя, той се закова на място. Останалите се сбутаха в него, тихо обсъдиха нещо набързо и притеснени излезнаха в плътна група. Абсолютната тишина крещеше „Защо?”! Нещо като кратка реч гласеше в общи линии: „Еми, това е.”... Тричленният екип се спогледа. Спогледахме се и ние. Самотно ръкопляскане огласи смълчаната зала. Ръкоплясканията се увеличиха. Плясках и аз. Тримата човека на подиума въздъхнаха облекчено и се скриха обратно зад завесите с извинителни усмивки.

*  *  *

          На мен ми е много интересно, какво се е случило на премиерата в НДК? Дали пристигналият за премиерата режисьор - Жак Дорфман е излязъл пред хилядната тълпа и какви погледи е видял? Ако някой е бил там, моля нека сподели!

          Интересното бе, че сцените с диалози се снимаха два пъти – веднъж на френски и веднъж на английски. Когато американският екип, нает да консултира филма, прегледал първите „готови” кадри, директно бракували цялата продукция, що се отнася до пазара в Съединените американски щати... След години, все пак, се намери и разпространител за англоезичната версия на филма. Вероятно е имало сериозна дообработка... По някое време, неизвестно за мен точно кога, в английската си версия филмът от „Vercingetorix” бе прекръстен на „Druids”. Още не смея да го гледам пак.

София                                                                                                Rock Thrashler

... 2000                                   От едно вълшебно галско лято в полите на Витоша

 

П.п.: Любителски снимки от масовката любезно са ни предоставени от съпричастните към събитието господа Руслан Драгостинов и Владимир Харизанов. Закономерно, нямаме снимки от самия процес на заснемане, както и от описаните събития.